Ден 2, също успешен

И днес си спазих уговореното време за творчество.Сътворих една статия за преодоляването на писателския блокаж, малко общи приказки и два музиклни материала. Доволна съм от себе си. Оказва се че имам дисциплина, поне за сега, да сядам и да върша нещо и да се получава.

Занапред няма да спамя блога с ежедневни писания, че ще му стане множко, а ще пиша през няколко дни.

Статията за писателския блокаж сигурно утре ще цъфне на адрес http://ivanapetrova.blogspot.com

Лека и мека, аз отивам да викам за Испания.

Ден 1. Успешен

Както казваха преди време – “Днес беше успешен ден за българската демокрация.” Само дето не беше баш за демокрацията, ами за мен.

Спазих уговорените два часа, творих почти без спирка и съм доволна от себе си. От писането сутринта се родиха някой идеи и прозрения, които ще пусна тук, а в блога ми http://ivanapetrova.blogspot.com публикувах следобедните си разсъждения за гей парада в София, който се оформи доста добре без никаква редакция и насилствено писане.

По-добрте попадения:

Снощи се замислих защо искам да пиша. Незнам защо. Преди да знам съзнателно и ясно, че искам това да е моята професия пишех просто защото имах нужда – да излея нещо, да споделя нещо, да кажа нещо. Мислех, че ако не го напиша някъде главата ми ще се пръсне. Спомням си и като ме хване музата – хващах един лист и почвах. Каквото му хрумне. Случвало ми се беше и да пиша за самото писане. Не за да кажа нещо, а просто за да пиша. Преписвала съм пасажи книги, вестници, списания. Странно, дори малко плашещо за хората, които не знаят какво е. А за тези, които знаят – напълно понятно. Писането е разтегливо понятие. Сега всички пишат.

Самото иманe на блог те кара да се чувстваш яко. Знаеш че си имаш твое местенце, където ти колиш и бесиш, никой не може да те модерира, никой няма право копче да ти каже. Четкаш самолюбието си. А да имаш читатели и коментари е върховната егоистична чикия. От опит го казвам, зодия лъв съм и имам блог, тамън три.

***********************************************

7 минути остават до края на часа за писане. Мисля че се справих добре. Следобед пак. Даже мисля да ида с лаптопа на кафе някъде и да изпробвам свободното писане в такава обстановка. Идват добри идеи, мислиш различно, провокиран си от хората около теб. А те в повечето случаи гледат много странно когато човек е сам в кафе. Някак не сме свикнали с това. Даже има много хора които ги е срам да идат някъде без компания, което е доста кофти. Значи че сам за себе си си скучен и не можеш да се занимаваш. И на мен ми беше странно първите пъти. Имах чувството че хората едва ли не ме съжаляват, че си мислят че нямам приятели и съм някаква откачалка. Което е ужасно глупаво и предубедено. Обичам да съм сама. Понякога това е единствената компания, която желая. Особено като искам да помисля или да попиша. Хората трябва да излязат от тези рамки и да мислят по-разчупено. Толкова ли е странно, толкова ли е жалко отстрани. Преди да бъдеш с хора, трябва да се научиш да бъдеш сам. Защото рано или късно си оставаме сами – като заспиваме, като се къпем или ходим до тоалетната, когато всички изведнъж изчезват когато имаш нужда от тях, когато умираш.

Та значи блогът е върховен, личен ексхибиционизъм – ако разбира се съдържанието се върти около самия автор.

Писането като навик

От утре започвам този експеримент. Искам да превърна писането и създаването на текст в навик, а не в спонтанно и случайно “избухване”.

В този блог ще описвам прогреса си, кои дни кога и какво съм написала, какво съм научила. Така се надявам да подходя по-отговорно към нещата и наистина да формирам един хубав навик, който досега е опропастяван само и единствено от мързел и науката на отлагането и протакането.

Ще се радвам на коментари и идеи от вас.

Нека писането започне от утре!

Протест срещу Фънки, или как българина не обича истината

Димитър Ковачев – Фънки нашумя напоследък с участието си като жури в второто издание на Мюзик Айдъл. Това което впечатли и подразни участници и техните семейства бе отношението му към видимо лишените от талант участници. Дори му организираха протест, който само доказа правотата му. В миналото издание пък Слави Трифонов трябваше да отнесе хуленията на баби и дядовци, които в хоремага се вайкаха защо чадото така не сполучи.

Аз не съм фен на това предаване, но за да имам мнение като седнем с приятели на маса и си говорим за феномени като “Кен Лии” и “Ода за химията” и аз гледах по-интересните неща в vbox7. Видях как масово участниците вярват в това, че са не само родени за певци, че няма стил който да с еопре на гласовите им възможности, ами и че журито има магданоз в учиште и не чува мазното грачене, което произведоха огромната маса от хора.

Чудя се, тези хора акустиката в тоалетната ли ги обърка, или имат толкова добри приятели, които да ги подкрепят дори с цената на излагацията пред сериозна аудитория. Как Фънки няма да ги нареди, той е напълно прав. Аз знам че не мога да пея и затова си седя у дома и подпявам докато си подреждам стаята. А не да издигам култ фразата, че никога не е късно да станеш за резил и после по изключително нагъл начин да обвинявам всичко и всички за провала си.

Поголовно явление е българинът да има изключително мнение за себе си. Ние сме най-великата нация, на три морета, най-яките жени, най-надарените и е*ливи мъже, най-талнатливи деца/най-хубави гарджета..въобще кой е по-по-най – е че кой, ние много ясно. Мъжете разбиарт от всичко – коли, пи*ки, техника, компютри. Жените пък сме корифеи на любовното изкуство, модните тенденции, готвене на засукани газирани буламачи и пеене. Е да, ама не. И когато това проличи така явно както е в едно толкова гледано шоу като Мюзик Айдъл, става маалко тъпо.

Опровержение на статията “Защо жените оставят разни неща у вас?”

Провокирана от написаното в тази статия реших да напиша опровержение.

Да си оставим обици, накит или нещо подобно не е игра. Това не е начин да “препикаем” домовете ви като наша територия. Това си е чиста проба разсеяност, защото в нашите си домове сме свикнали да сваляме накитите си на едно място и после оттам да си го слагаме сутрин. Но в чужд дом нещата стоят различно – не ни е познато, може да сме се събличали набързо (както се случва в повечето случаи).

Защо във всичко трябва да се търсят подмолни женски инсинуации. Скъпи мъже, не всички жени са такива хитри лисици както си мислите. Не ви дебнем да приложим някой трик от дълбнитите на ръкавите си.