My Journal

Шофьорите от градския транспорт постигнаха лелеяното си повишение на заплатите още преди да почнат да стачкуват. искаха около 800лв и ги получиха просто ей така. И какво стана – оказа се че без градски транспорт не можем, но явно може да се примирим с лекарите от Пирогов, на които от седмици никой не обръща внимание и учителите, които също много пъти се опитаха да привлекат вниманието към мизерното си възнаграждение – без успех.

И така видяхме още едно доказателство, че в милата ни родина чистият безмозъчен бачкаторски труд се цени в пъти повече от интелектуалния труд и работата с онова между ушите ни. Това за мен не може да е нормално. Не може години наред да си учил и да те унижават с мизерни заплати, докато един прост шофьор върти геврка на фона на брутална чалга по цял ден.

От Пирогов днес обявиха че вече ще приемат само умиращи хора и никакви други случаи. Всякакви операции и интервенции се разпределят по другите болници из София. Какво още да направят за да им обърне някой внимание. Шофьорите си получиха парите без нито ден ефективна стачка, а тези, които ни спасяват живота – кучета ги яли, и нас и тях.

Явно това се опитват да ни убедят Сикрет сървис и всички, които ще се занимават със сигурността на Буш. Отцепват целия център, а сега щели да заглушават и мобилните телефони. Що за безумие…
Живота продължава независимо кой е решил да цъфне тук и да си чеше езика с родните ни измислени политици.
Когато Бил Клинтън беше тук беше адския хаос, но поне ме оставиха да си звъня по телефона. А сега не само че не може човек на работа да иде, но не може да се обади че няма да иде.

Лудницата продължава:
Забранява се простирането на пране по балконите на домовете на хората в района, затворен заради Буш; ще има пропусквателни пунктове из центъра и можеш да идеш там само ако живееш там-след представяне на лична карта; дори са започнали да чистят боклука около кофите-значи трябва Буш да дойде за да си изчистим мръсотията.

Новината в bulgarianpost.com

Интернет е единственото място където всеки може да се изразява свободно. Сега и това се поставя под съмнение.
Да не би страхът от покорните поданици да нараства, Големият Брат се подава от сенките или никой няма интерес от свободата на словото?

Журналисти биват убивани всеки ден по света заради професията си, медиите са цензурирани..какво ни остана? Мрежата… Под прикритието на един прякор и никаква лична информация можем да кажем всичко.

Толкова ли сме страшни????

Четейки за изпит по теория и практика на текста днес прочетох следното изречение в лекциите ми:

Според психолози, изучаващи поведенческите маниери при потреблението на стоки, хората не купуват самата стока/предмет. Тя купуват удовлетворението от това да я притежават и използват.

И замисляйки се над това твърдение разбрах колко вярно е то. Продават ни това и онова, емоционално или рационално, а всъщност ние купуваме марката и ефекта, начина по който това би променило живота и ежедневието ни.
Защо света е луднал по ipod плейърите? Музикален плейър като всички останали-пее, малко е, удобно е, кеф ти е по улиците. НО не съвсем. Култът създаден от Апъл прави притежателите му тълпа фанатизирани купувачи, които се борят да окичат дизайнчето на дрехите си, отколкото ги интересува практичните му качества.

Този принцип важи и за мобилните телефони на Нокиа. Тези джаджи са вече навсякъде и всички правят горе долу едно и също-камера, плейър,интернет и т.н. А нокиа се усетиха да завладеят пазарната ниша на мило наричаните от мен гъзета. Тези, за които най-важното е тутурутката ти да е модерна, шарена, изчанчена и дори да е непрактична-какво от това, нали е Нокиа. Това отново е култ-към марката, не към практичността й.
Когато излезе така омразната ми фешън серия на нокиа L’amour един път попаднах на нейна реклама.
И какво ми каза тази реклама – НИЩО. Емоционална реклама, която залага не на практичността, а на модата и дори позата.

Затова гореописаните продукти са по-скъпи от останалите. Не защото са по-добри, а защото ти продават чувство и усещане.

Тя пак се събуди много рано в онази мразовита утрин. Самотата й пречеше да спи, да яде, да се усмихва…да живее. Откакто него го нямаше нищо не беше същото. Всичко се промени, а споменът остана да я унищожава ден по ден. Питаше се докога ли ще може така, кога ще загуби силата да се бори и мъката й ще я заведе при него, в ковчег положен близо неговия. И пак нямаше да е достатъчно, пак щеше да й липсва дори и в смъртта. Всички казваха, че трябва да продължи, че той би искал тя да е щастлива пак и да живее пълноценно заради себе си и дори заради неговия нелепо угаснал живот. Приятели, роднини и познати искаха да й помогнат, но не се питаха дали тя самата иска. Те говореха-тя не чуваше, не искаше да чуе. И затова спря да търси света навън, живееше механично, рутинно като бледа сянка на някогашното си щастие.

Месеците минаваха, а тя всеки ден след работа минаваше покрай гроба му, полагаше устни на камъка и му казваше че го обича. Отдавна хората спряха да я разбират и дори да я слушат.

И Ема реши да си води дневник…