My Journal

… Бил хубав, спретнат, подреден. Живеел през три морета и три планини на един стабилен български сайт. В началото авторът му не разбирал точно какво се иска от него, тъй като блог идеята още не беше станала толкова масова и затова пускаше различни смешни линкове, картинки, шеги и разкази. Аудиторията се забавляваше, а блогчето заприлича на архив към всичко забавно, което има из нета. И така месеците си минаваха, сезоните се сменяха и блогчето вирееше благополучно из блогосферата.

Но един ден авторът реши, че е време да спре да се изявява като The tonight show и почувства че беше време да започне ползване на блогчето по предназначение – да направи обществено достояние това, което го правеше уникален – мислите му.

Нижеха се постнгче по постингче, мисъл след мисъл… Авторът се радваше като много хора го четяха, това значеше нещо и това нещо беше хубаво. Чувството беше почти опияняващо.Разбира се бързо се намериха редица случки, които да го свалят от крилата на свободното блогване. Десетки души се нароиха из китното му сайтче да изкажат каквато маловажна глупост им скимне и няма нищо общо с предмета на размислите. Хора различни, непознати, които се одървяха и бълваха гущери и змии за щяло и нещяло. Авторът се замисли и реши, че не така си представя блогването. Той искаше критика – но градивна, той искаше спор-но такъв, който може да роди истина. А понякога искаше само да подреди сам за себе си своите мисли, било то и в публично пространство. А не хора, които ще се заяждат, заради стилистиката на писане, предварителното одобряване на коментари и/или двусмислие в текста, получено най-вероятно поради бързане заради работната среда. Гордият притежател на малкото блогче започна да се чувства като войник на разстрел, като форумджия, на който току що са оспамили, флуднали и натролили отвсякъде темата, която с такъв кеф написа, оформи и пусна.

Така авторът реши да спусне кепенците на блогчето си и да тръгне да си търси късмета там, където като някой види някаква грешка в написаното ще ти обърне кротко внимание, а няма да започне да те хули както едно време на площада. Дали е постъпка на страхливец – може и така да се изтълкува. Но истината е в това: Don’t worry about what people think, they don’t do it very often.

Напоследък доста се изморявам от работа и учене паралелно. Лекциите в Студенстки град, а фирмата – Надежда. Всеки ден изминавам огромни разстояния, трудя се и на двата фронта. А вечер като се довлача до вкъщи не ми остава много сила за каквото и да било действие. Така ми се чете нещо, но буквите ми бягат, а тимберицата отказва да се съсредоточи дори за 5 минутки.  Имам да убия времето от 19 до 21 докато приятеля ми не си тръгне от работа и да се видим да си оплачем ежедневието. Остава ми само желанието като уважаващ себе си продукт на американизацията да се сплескам пред телевизора, да включа мозъчето на standby и да се оставя да бъда забавлявана. Да…ама не.

По бтв сварвам анемичния Евтим Милошев да дипли сървайвърски драми току мятайки белтъци към дашния балкон на някаква късоподстригана женица. Тцъ, не ме кефи.

По нова засичам  нежно женско създания да рони сълзички. А така, разплакаха момето, що тъй. … В следващия миг реалността – половинката й се проявил и май катурнал чуждо и се усещам че гледам Островът на изкушението.  И идва резонният въпрос – щом си го пратила там силно вероятно е да размачка малко чужди мекици, да си мислила преди да метнеш лосиона за тяло и банския в куфара. Тцъ, хич не ме кефи.

Пo AXN и Fox life има някакви световно неизвестни сериалчета, пропускам. По Gtv – някаква простотийка, става за да убия малко време.

Дискавъри ми пускат любимите ми митоловци, но това съм го гледала и решавам да пробвам изтерзания си поглед на зрител по други канали. И след това…о миг на ужас…„Оооо ,Азисе, огъзи се и кажи че ме обичааш“…. Бат Васко педераса по телевизията. Сетих се че чух нещо подобно, но всичко в мен се надяваше това да е майтап, така да се каже шегичка. Уви, де тоз късмет. Даваха го как се момее и върти мощни гъзери, домакинствайки на маркетинг-отрочето си Китаеца. Размаха малко дебели пръстета, изквича нещо и до тук с моите нерви.

Нищо че съм гледала този епизод на Mythbusters, пак ще го гледам…нужно ми е да погледам как взривяват горкия Бъстър, нужно ми е за да запазя разсъдъка си.

В своя статия за нашата скъпа родина, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ пише следното:  „Но хората, които бързат по улиците, понесли торбички и почти винаги с мобилен телефон в ръка, не изглеждат сякаш ги е грижа много за това. В гладна България чистият и спретнат външен вид на обществените пространства очевидно е последен приоритет, завършва „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“:

Напоследък почва да ми става като хоби да търся и чета какво чуждестранните вестници казват за нас. И никога не е нещо обнадеждаващо. Не че не виждам реалността всеки божи ден, но като знам, че мръсните ни бели гащи висят на Евро простора в ъгъла и някак си не ми става хубаво на душата.

Чистият и спретнат вид на обществените пространства е последен приоритет … така си е.  Вестници, блогове, новини нададоха вой да се махнат безбройните предизборни плакати, нахлепани къде ли не и никой нищо не направи. Днес пътувайки по бул. Христо Ботев се загледах в мазалото по улиците ни. И не само агитационните плакати, а какви ли не имаше НАВСЯКЪДЕ. А колко е грозно само това.

В Студентски град няма един свястно направен тротоар…газене в кал и киша до ушите.
Никоя кола не се сеща като вали да намали минавайки покрай хора, в резултат на което отивам на работа или лекции с прясно окаляни дрехи.
Плочките по улиците сякаш са само наредени една до друга, без нищо да ги държи залепени на земята. Аз и затова спрях да ходя с токчета по нашите паважи…за нула време си изкълчих на няколко пъти и двата глезена.
Дупки, безброй дупки по улиците..
Изкъртени колчета, падащи покриви по Графа, необезопасени строежи…

„Една гладна страна се стреми нагоре“ – стремеж всичко, което изборих да се поправи. Толкова елементарни неща, толкова ежедневно-банални и въпреки това те са СТРЕМЕЖ, те са върхова точка…да лепнеш малко гипс (или там каквото се слага) под плочките преди да ги намяташ по тротоара…Толкова ли е трудно, за да бъде това наша въпиюща цел.

Гладна България няма скоро да седне да се нахрани като равен с другарите членки на ЕС, защото София си е столица и не трябва да изглежда така. Придвижването не бива да е борба за оцеляване на най-ловкия и смелия. Животът не трябва да е толкова труден и толкова стресиращ, защо ТАМ не живеят така, защо и ние не можем. Страх ме е да си отговоря даже.