My Journal

Както казваха преди време - “Днес беше успешен ден за българската демокрация.” Само дето не беше баш за демокрацията, ами за мен.

Спазих уговорените два часа, творих почти без спирка и съм доволна от себе си. От писането сутринта се родиха някой идеи и прозрения, които ще пусна тук, а в блога ми http://ivanapetrova.blogspot.com публикувах следобедните си разсъждения за гей парада в София, който се оформи доста добре без никаква редакция и насилствено писане.

По-добрте попадения:

Снощи се замислих защо искам да пиша. Незнам защо. Преди да знам съзнателно и ясно, че искам това да е моята професия пишех просто защото имах нужда – да излея нещо, да споделя нещо, да кажа нещо. Мислех, че ако не го напиша някъде главата ми ще се пръсне. Спомням си и като ме хване музата – хващах един лист и почвах. Каквото му хрумне. Случвало ми се беше и да пиша за самото писане. Не за да кажа нещо, а просто за да пиша. Преписвала съм пасажи книги, вестници, списания. Странно, дори малко плашещо за хората, които не знаят какво е. А за тези, които знаят – напълно понятно. Писането е разтегливо понятие. Сега всички пишат.

Самото иманe на блог те кара да се чувстваш яко. Знаеш че си имаш твое местенце, където ти колиш и бесиш, никой не може да те модерира, никой няма право копче да ти каже. Четкаш самолюбието си. А да имаш читатели и коментари е върховната егоистична чикия. От опит го казвам, зодия лъв съм и имам блог, тамън три.

***********************************************

7 минути остават до края на часа за писане. Мисля че се справих добре. Следобед пак. Даже мисля да ида с лаптопа на кафе някъде и да изпробвам свободното писане в такава обстановка. Идват добри идеи, мислиш различно, провокиран си от хората около теб. А те в повечето случаи гледат много странно когато човек е сам в кафе. Някак не сме свикнали с това. Даже има много хора които ги е срам да идат някъде без компания, което е доста кофти. Значи че сам за себе си си скучен и не можеш да се занимаваш. И на мен ми беше странно първите пъти. Имах чувството че хората едва ли не ме съжаляват, че си мислят че нямам приятели и съм някаква откачалка. Което е ужасно глупаво и предубедено. Обичам да съм сама. Понякога това е единствената компания, която желая. Особено като искам да помисля или да попиша. Хората трябва да излязат от тези рамки и да мислят по-разчупено. Толкова ли е странно, толкова ли е жалко отстрани. Преди да бъдеш с хора, трябва да се научиш да бъдеш сам. Защото рано или късно си оставаме сами – като заспиваме, като се къпем или ходим до тоалетната, когато всички изведнъж изчезват когато имаш нужда от тях, когато умираш.

Та значи блогът е върховен, личен ексхибиционизъм – ако разбира се съдържанието се върти около самия автор.