My Journal

Всякa година по това време вечно се намира някой, който да почне да хейтва.  И се почва едно мразене и мрънкане – Коледа е комерсиална, мразя я, тия светлини, тоя дебел дядка, тия проскубани елени. Мрън-мрън-мрън

Какво като е комерсиална питам аз? В свят като нашия всичко е комерсиално, всичко носи пари и никой не ги е върнал. Защо подобни изблици на дразнене трябва да се насаждат у хората…?

Аз си обичам Коледа и всичко покрай нея. Харесва ми украсата навсякъде, светлинките, усмихнат дебел дядо. Цялата атмосфера ми е много приятна и с голям кеф си подреждам елхата у дома.  Слагам си коледни теми и мелодии на телефона, wallpaper-и на служебния и домашния компютър, в офиса цъфва една голяма елха, тормозя кучето си като му слагам коледна шапчица… Всичко това ме радва. Е вярно е че безбройните филми по телевизията за Христос почват да ми омръзват, както и хилядното повторение на Сам в къщи, но няма как.

Това е едно хубаво време от годината и ми е много трудно да разбера защо има толкова много хора, които не могат да се спрат и да се нарадват на празника.  Не съм вярваща, даже въобще, но атмосферата, което Коледа създава е някак си…вълшебна.

——————————–

* „Хейтър“ – човек който мрази всичко и всички около себе си.

… Бил хубав, спретнат, подреден. Живеел през три морета и три планини на един стабилен български сайт. В началото авторът му не разбирал точно какво се иска от него, тъй като блог идеята още не беше станала толкова масова и затова пускаше различни смешни линкове, картинки, шеги и разкази. Аудиторията се забавляваше, а блогчето заприлича на архив към всичко забавно, което има из нета. И така месеците си минаваха, сезоните се сменяха и блогчето вирееше благополучно из блогосферата.

Но един ден авторът реши, че е време да спре да се изявява като The tonight show и почувства че беше време да започне ползване на блогчето по предназначение – да направи обществено достояние това, което го правеше уникален – мислите му.

Нижеха се постнгче по постингче, мисъл след мисъл… Авторът се радваше като много хора го четяха, това значеше нещо и това нещо беше хубаво. Чувството беше почти опияняващо.Разбира се бързо се намериха редица случки, които да го свалят от крилата на свободното блогване. Десетки души се нароиха из китното му сайтче да изкажат каквато маловажна глупост им скимне и няма нищо общо с предмета на размислите. Хора различни, непознати, които се одървяха и бълваха гущери и змии за щяло и нещяло. Авторът се замисли и реши, че не така си представя блогването. Той искаше критика – но градивна, той искаше спор-но такъв, който може да роди истина. А понякога искаше само да подреди сам за себе си своите мисли, било то и в публично пространство. А не хора, които ще се заяждат, заради стилистиката на писане, предварителното одобряване на коментари и/или двусмислие в текста, получено най-вероятно поради бързане заради работната среда. Гордият притежател на малкото блогче започна да се чувства като войник на разстрел, като форумджия, на който току що са оспамили, флуднали и натролили отвсякъде темата, която с такъв кеф написа, оформи и пусна.

Така авторът реши да спусне кепенците на блогчето си и да тръгне да си търси късмета там, където като някой види някаква грешка в написаното ще ти обърне кротко внимание, а няма да започне да те хули както едно време на площада. Дали е постъпка на страхливец – може и така да се изтълкува. Но истината е в това: Don’t worry about what people think, they don’t do it very often.

В своя статия за нашата скъпа родина, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ пише следното:  „Но хората, които бързат по улиците, понесли торбички и почти винаги с мобилен телефон в ръка, не изглеждат сякаш ги е грижа много за това. В гладна България чистият и спретнат външен вид на обществените пространства очевидно е последен приоритет, завършва „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“:

Напоследък почва да ми става като хоби да търся и чета какво чуждестранните вестници казват за нас. И никога не е нещо обнадеждаващо. Не че не виждам реалността всеки божи ден, но като знам, че мръсните ни бели гащи висят на Евро простора в ъгъла и някак си не ми става хубаво на душата.

Чистият и спретнат вид на обществените пространства е последен приоритет … така си е.  Вестници, блогове, новини нададоха вой да се махнат безбройните предизборни плакати, нахлепани къде ли не и никой нищо не направи. Днес пътувайки по бул. Христо Ботев се загледах в мазалото по улиците ни. И не само агитационните плакати, а какви ли не имаше НАВСЯКЪДЕ. А колко е грозно само това.

В Студентски град няма един свястно направен тротоар…газене в кал и киша до ушите.
Никоя кола не се сеща като вали да намали минавайки покрай хора, в резултат на което отивам на работа или лекции с прясно окаляни дрехи.
Плочките по улиците сякаш са само наредени една до друга, без нищо да ги държи залепени на земята. Аз и затова спрях да ходя с токчета по нашите паважи…за нула време си изкълчих на няколко пъти и двата глезена.
Дупки, безброй дупки по улиците..
Изкъртени колчета, падащи покриви по Графа, необезопасени строежи…

„Една гладна страна се стреми нагоре“ – стремеж всичко, което изборих да се поправи. Толкова елементарни неща, толкова ежедневно-банални и въпреки това те са СТРЕМЕЖ, те са върхова точка…да лепнеш малко гипс (или там каквото се слага) под плочките преди да ги намяташ по тротоара…Толкова ли е трудно, за да бъде това наша въпиюща цел.

Гладна България няма скоро да седне да се нахрани като равен с другарите членки на ЕС, защото София си е столица и не трябва да изглежда така. Придвижването не бива да е борба за оцеляване на най-ловкия и смелия. Животът не трябва да е толкова труден и толкова стресиращ, защо ТАМ не живеят така, защо и ние не можем. Страх ме е да си отговоря даже.

Ново двайсе.

„Властите в Китай забраниха на журналистите да съобщават лоши новини. Вестниците и списанията са длъжни да разказват как животът във всички сфери от ден на ден става все по-добър. Медиите не трябва да показват недоволните лица на хората и препълнените автобуси. Това решение е взето в навечерието на поредния конгрес на Китайската комунистическа партия, пише вестник „Гардиън“. Журналистите нямат право вече да провеждат собствени разследвания: като например за съмнителното качество на произведените в страната стоки и продукти.
Напоследък в Китай имаше няколко сериозни инцидента, които властите с всички сили се опитаха да потулят, коментира Нюз.ру. Сред тях са опасният вирус сред домашните животни, срутването на строящ се мост в провинция Хунан, при което загинаха над 40 души, а така също и скандалът с играчките, съдържащи опасни вещества. Само през последните дни тайфунът Сепат в Китай взе над 10 жертви, а още 60 души бяха ранени. Наводнени са пътища, разрушени са къщи, изкоренени са дървета.“

И каква стана тя. Китайското правителство почва да си отглеждат едно вегетиращо общество, орязано откъм интернет, свобода на мисълта и словото, а сега и изкуствено го заблуждават, че всичко му е наред. И един милиард народ не се ли усеща, че има нещо гнило в цялата работа. Например, че не е редно, може би не е морално. Ей такива мънички мисловни процесчета не им ли хрумват?? Може би са намерили начини и да зомбират нацията, че да не се вдига на простести и всички илюзорно да си живуркат като зеленчуци. Още един сценарии тип 1984г. на Оруел, но поне все още не се е стигнало до промяна на историята и вестниците спрямо актуалното правителство…или греша.

Една футуристична история, сякаш част от сюжет на филм, но съвсем реално постижима, ако не помогнем на земята ни.

read more | digg story