My Journal

Всяка нощ през последните месеци тя заспиваше със страх. Понякога слаб, понякога по-силен, разтърсващ и неумолим. Не само страхът от случващото се беше това, което я тормозеше, но по-лошото – ако прогнозата й се сбъднеше.

Цветя и рози – както във всяка любов, красиво начало, прекрасни идеи за бъдещето и страхотни перспективи. С времето се бояви друг фактор. Той обземаше времето му, мислите му. Той започна да се променя.

Марк работеше много. В последните месеци преди катастрофата отношенията ни се бяха обтегнали. Страх ме е че караше така бързо онази нощ заради мен. Заради това, че вече нищо не беше същото. Стоеше до късно всяка вечер във фирмата, а като успеех да го примамя да се прибере у дома ни сякаш пак беше там, дори и не физически. Щяхме да имаме истинско семейство, искахме дете. Но започнахме да се отчуждаваме. Някак си свикнах с постоянната му липса, научих се да не го търся вече, да се оправям сама без да му искам съвета както преди правех, да съгласувам постъпките си без неговото мнение. Привикнах към това да съм сама с него. Не ме гледаше както преди, не ме докосваше както правеше преди да започне всичко това, дори и правеше любов с мен по различен начин. Спря да ме изслушва и да проявява интерес към мен, към моя свят. Болеше, и сега боли – още повече. От полицията казаха, че е карал бързо, 30км/ч повече от ограничението. Но аз не повярвах – можеше и със 100 над ограничението да кара без да предизвика злополука. Било мокро, спирачките отказали. Как отказват спирачки на чисто нова кола? Нямам сили сега да мисля за това. Страх ме е дори да помисля, че някой може нарочно да го е направил, да причини нещо такова на един невинен човек. Ами ако не беше? Ами ако имаше друга причина да се отдръпва от мен в последно време? Жена, бизнес, престъпления? Нямам сила, не мога. Ако разбера може да се почувствам по-зле. Бях самотна с него, сега съм самотна без него.

Тя пак се събуди много рано в онази мразовита утрин. Самотата й пречеше да спи, да яде, да се усмихва…да живее. Откакто него го нямаше нищо не беше същото. Всичко се промени, а споменът остана да я унищожава ден по ден. Питаше се докога ли ще може така, кога ще загуби силата да се бори и мъката й ще я заведе при него, в ковчег положен близо неговия. И пак нямаше да е достатъчно, пак щеше да й липсва дори и в смъртта. Всички казваха, че трябва да продължи, че той би искал тя да е щастлива пак и да живее пълноценно заради себе си и дори заради неговия нелепо угаснал живот. Приятели, роднини и познати искаха да й помогнат, но не се питаха дали тя самата иска. Те говореха-тя не чуваше, не искаше да чуе. И затова спря да търси света навън, живееше механично, рутинно като бледа сянка на някогашното си щастие.

Месеците минаваха, а тя всеки ден след работа минаваше покрай гроба му, полагаше устни на камъка и му казваше че го обича. Отдавна хората спряха да я разбират и дори да я слушат.

И Ема реши да си води дневник…