My Journal

Всякa година по това време вечно се намира някой, който да почне да хейтва.  И се почва едно мразене и мрънкане – Коледа е комерсиална, мразя я, тия светлини, тоя дебел дядка, тия проскубани елени. Мрън-мрън-мрън

Какво като е комерсиална питам аз? В свят като нашия всичко е комерсиално, всичко носи пари и никой не ги е върнал. Защо подобни изблици на дразнене трябва да се насаждат у хората…?

Аз си обичам Коледа и всичко покрай нея. Харесва ми украсата навсякъде, светлинките, усмихнат дебел дядо. Цялата атмосфера ми е много приятна и с голям кеф си подреждам елхата у дома.  Слагам си коледни теми и мелодии на телефона, wallpaper-и на служебния и домашния компютър, в офиса цъфва една голяма елха, тормозя кучето си като му слагам коледна шапчица… Всичко това ме радва. Е вярно е че безбройните филми по телевизията за Христос почват да ми омръзват, както и хилядното повторение на Сам в къщи, но няма как.

Това е едно хубаво време от годината и ми е много трудно да разбера защо има толкова много хора, които не могат да се спрат и да се нарадват на празника.  Не съм вярваща, даже въобще, но атмосферата, което Коледа създава е някак си…вълшебна.

——————————–

* „Хейтър“ – човек който мрази всичко и всички около себе си.

Такова заглавие мярнах в 24 часа днес. Първото изречение на статията беше, че децата масово забравяли българският език и за да се предотврати това било нужно да се направят програми за изучаване и използване на езика ни зад граница.

ЗАЩО? питам се аз.

За какво им е на децата да помнят българския? Ако имат желание да се връщат и да живеят тук, ако там са само временно – да. Но иначе защо им е? Да ги затормозява и обърква допълнително ли? Като идат на училище и да говорят глупости омешвайки езиците? Жевеейки там имат страхотен шанс да научат един полезен език, такъв с който из целия свят може да се оправяш, а не родния ни, който си го говорим само тук. В чужда среда се учи много по-добре.

Преди време с една приятелка бяхме излезли на по коктейлче след работа – да разпуснем, да се видим. Разговорът ни тръгна точно в тази посока. Тогава аз й споделих, че ако се осъществи плана ми да се изнеса от България и разбира се имам дете зад граница няма да го уча на български. Тя се учуди, че е доста крайно решение, но разбра че всъщност е по-доброто. Не искам моето дете да иде в английско/немско и т.н. училище и там да не разбере нищо от уроците си, защото знае само български. Не искам да учи математика и писане през български. Ще му се говори само на чуждия език у дома. Пък и така ако мама и тате се карат, то няма да се плаши, защото няма да знае защо. ))

Защо им е на децата на емигрантите в Чикаго да помнят българския? Той няма да им отвори нито една врата към хубаво бъдеще.

… Бил хубав, спретнат, подреден. Живеел през три морета и три планини на един стабилен български сайт. В началото авторът му не разбирал точно какво се иска от него, тъй като блог идеята още не беше станала толкова масова и затова пускаше различни смешни линкове, картинки, шеги и разкази. Аудиторията се забавляваше, а блогчето заприлича на архив към всичко забавно, което има из нета. И така месеците си минаваха, сезоните се сменяха и блогчето вирееше благополучно из блогосферата.

Но един ден авторът реши, че е време да спре да се изявява като The tonight show и почувства че беше време да започне ползване на блогчето по предназначение – да направи обществено достояние това, което го правеше уникален – мислите му.

Нижеха се постнгче по постингче, мисъл след мисъл… Авторът се радваше като много хора го четяха, това значеше нещо и това нещо беше хубаво. Чувството беше почти опияняващо.Разбира се бързо се намериха редица случки, които да го свалят от крилата на свободното блогване. Десетки души се нароиха из китното му сайтче да изкажат каквато маловажна глупост им скимне и няма нищо общо с предмета на размислите. Хора различни, непознати, които се одървяха и бълваха гущери и змии за щяло и нещяло. Авторът се замисли и реши, че не така си представя блогването. Той искаше критика – но градивна, той искаше спор-но такъв, който може да роди истина. А понякога искаше само да подреди сам за себе си своите мисли, било то и в публично пространство. А не хора, които ще се заяждат, заради стилистиката на писане, предварителното одобряване на коментари и/или двусмислие в текста, получено най-вероятно поради бързане заради работната среда. Гордият притежател на малкото блогче започна да се чувства като войник на разстрел, като форумджия, на който току що са оспамили, флуднали и натролили отвсякъде темата, която с такъв кеф написа, оформи и пусна.

Така авторът реши да спусне кепенците на блогчето си и да тръгне да си търси късмета там, където като някой види някаква грешка в написаното ще ти обърне кротко внимание, а няма да започне да те хули както едно време на площада. Дали е постъпка на страхливец – може и така да се изтълкува. Но истината е в това: Don’t worry about what people think, they don’t do it very often.

Напоследък доста се изморявам от работа и учене паралелно. Лекциите в Студенстки град, а фирмата – Надежда. Всеки ден изминавам огромни разстояния, трудя се и на двата фронта. А вечер като се довлача до вкъщи не ми остава много сила за каквото и да било действие. Така ми се чете нещо, но буквите ми бягат, а тимберицата отказва да се съсредоточи дори за 5 минутки.  Имам да убия времето от 19 до 21 докато приятеля ми не си тръгне от работа и да се видим да си оплачем ежедневието. Остава ми само желанието като уважаващ себе си продукт на американизацията да се сплескам пред телевизора, да включа мозъчето на standby и да се оставя да бъда забавлявана. Да…ама не.

По бтв сварвам анемичния Евтим Милошев да дипли сървайвърски драми току мятайки белтъци към дашния балкон на някаква късоподстригана женица. Тцъ, не ме кефи.

По нова засичам  нежно женско създания да рони сълзички. А така, разплакаха момето, що тъй. … В следващия миг реалността – половинката й се проявил и май катурнал чуждо и се усещам че гледам Островът на изкушението.  И идва резонният въпрос – щом си го пратила там силно вероятно е да размачка малко чужди мекици, да си мислила преди да метнеш лосиона за тяло и банския в куфара. Тцъ, хич не ме кефи.

Пo AXN и Fox life има някакви световно неизвестни сериалчета, пропускам. По Gtv – някаква простотийка, става за да убия малко време.

Дискавъри ми пускат любимите ми митоловци, но това съм го гледала и решавам да пробвам изтерзания си поглед на зрител по други канали. И след това…о миг на ужас…„Оооо ,Азисе, огъзи се и кажи че ме обичааш“…. Бат Васко педераса по телевизията. Сетих се че чух нещо подобно, но всичко в мен се надяваше това да е майтап, така да се каже шегичка. Уви, де тоз късмет. Даваха го как се момее и върти мощни гъзери, домакинствайки на маркетинг-отрочето си Китаеца. Размаха малко дебели пръстета, изквича нещо и до тук с моите нерви.

Нищо че съм гледала този епизод на Mythbusters, пак ще го гледам…нужно ми е да погледам как взривяват горкия Бъстър, нужно ми е за да запазя разсъдъка си.

В разгара на работния ден откъсвам няколко минути, за да погледна през прозореца си. Да видя нещо различно от екрана на компютъра и да се разсея малко. Усетих се,че погледжам света навън само когато има нещо по-интересно да се види – буря, силен вятър, писък на спирачки…И никога просто заради самата гледка…

Коя гледка?

Бетон, коли, комини,сгради, заводи…и някъде, далеч на хоризонта малко планински изглед и то само ако е ясен денят. Очите ми искат да си починат, но няма къде да се спрат. Искам успокояващият зелен цвят на природа, но трябва да се задоволя с малкото неотрязани и силно анемични дръвчета, които са останали напокътнати само за да пазят сянка на колите пред фирмата. Депресиращо е…Бързащи намръщени хорица, раздрънкан трамвай, фучащи автомобили, за които знака за ограничението на скоростта и пешеходната пътека абсолютно нищичко не значат.

Вече из София почти не останах красиви места. За да видиш природа трябва или да идеш при нея (надявайки се да не са построили нещо отгоре й) или да си намериш красив wallpaper за компютъра и телефона.