My Journal

Напоследък доста се изморявам от работа и учене паралелно. Лекциите в Студенстки град, а фирмата – Надежда. Всеки ден изминавам огромни разстояния, трудя се и на двата фронта. А вечер като се довлача до вкъщи не ми остава много сила за каквото и да било действие. Така ми се чете нещо, но буквите ми бягат, а тимберицата отказва да се съсредоточи дори за 5 минутки.  Имам да убия времето от 19 до 21 докато приятеля ми не си тръгне от работа и да се видим да си оплачем ежедневието. Остава ми само желанието като уважаващ себе си продукт на американизацията да се сплескам пред телевизора, да включа мозъчето на standby и да се оставя да бъда забавлявана. Да…ама не.

По бтв сварвам анемичния Евтим Милошев да дипли сървайвърски драми току мятайки белтъци към дашния балкон на някаква късоподстригана женица. Тцъ, не ме кефи.

По нова засичам  нежно женско създания да рони сълзички. А така, разплакаха момето, що тъй. … В следващия миг реалността – половинката й се проявил и май катурнал чуждо и се усещам че гледам Островът на изкушението.  И идва резонният въпрос – щом си го пратила там силно вероятно е да размачка малко чужди мекици, да си мислила преди да метнеш лосиона за тяло и банския в куфара. Тцъ, хич не ме кефи.

Пo AXN и Fox life има някакви световно неизвестни сериалчета, пропускам. По Gtv – някаква простотийка, става за да убия малко време.

Дискавъри ми пускат любимите ми митоловци, но това съм го гледала и решавам да пробвам изтерзания си поглед на зрител по други канали. И след това…о миг на ужас…„Оооо ,Азисе, огъзи се и кажи че ме обичааш“…. Бат Васко педераса по телевизията. Сетих се че чух нещо подобно, но всичко в мен се надяваше това да е майтап, така да се каже шегичка. Уви, де тоз късмет. Даваха го как се момее и върти мощни гъзери, домакинствайки на маркетинг-отрочето си Китаеца. Размаха малко дебели пръстета, изквича нещо и до тук с моите нерви.

Нищо че съм гледала този епизод на Mythbusters, пак ще го гледам…нужно ми е да погледам как взривяват горкия Бъстър, нужно ми е за да запазя разсъдъка си.

В своя статия за нашата скъпа родина, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ пише следното:  „Но хората, които бързат по улиците, понесли торбички и почти винаги с мобилен телефон в ръка, не изглеждат сякаш ги е грижа много за това. В гладна България чистият и спретнат външен вид на обществените пространства очевидно е последен приоритет, завършва „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“:

Напоследък почва да ми става като хоби да търся и чета какво чуждестранните вестници казват за нас. И никога не е нещо обнадеждаващо. Не че не виждам реалността всеки божи ден, но като знам, че мръсните ни бели гащи висят на Евро простора в ъгъла и някак си не ми става хубаво на душата.

Чистият и спретнат вид на обществените пространства е последен приоритет … така си е.  Вестници, блогове, новини нададоха вой да се махнат безбройните предизборни плакати, нахлепани къде ли не и никой нищо не направи. Днес пътувайки по бул. Христо Ботев се загледах в мазалото по улиците ни. И не само агитационните плакати, а какви ли не имаше НАВСЯКЪДЕ. А колко е грозно само това.

В Студентски град няма един свястно направен тротоар…газене в кал и киша до ушите.
Никоя кола не се сеща като вали да намали минавайки покрай хора, в резултат на което отивам на работа или лекции с прясно окаляни дрехи.
Плочките по улиците сякаш са само наредени една до друга, без нищо да ги държи залепени на земята. Аз и затова спрях да ходя с токчета по нашите паважи…за нула време си изкълчих на няколко пъти и двата глезена.
Дупки, безброй дупки по улиците..
Изкъртени колчета, падащи покриви по Графа, необезопасени строежи…

„Една гладна страна се стреми нагоре“ – стремеж всичко, което изборих да се поправи. Толкова елементарни неща, толкова ежедневно-банални и въпреки това те са СТРЕМЕЖ, те са върхова точка…да лепнеш малко гипс (или там каквото се слага) под плочките преди да ги намяташ по тротоара…Толкова ли е трудно, за да бъде това наша въпиюща цел.

Гладна България няма скоро да седне да се нахрани като равен с другарите членки на ЕС, защото София си е столица и не трябва да изглежда така. Придвижването не бива да е борба за оцеляване на най-ловкия и смелия. Животът не трябва да е толкова труден и толкова стресиращ, защо ТАМ не живеят така, защо и ние не можем. Страх ме е да си отговоря даже.

Ново двайсе.

„Властите в Китай забраниха на журналистите да съобщават лоши новини. Вестниците и списанията са длъжни да разказват как животът във всички сфери от ден на ден става все по-добър. Медиите не трябва да показват недоволните лица на хората и препълнените автобуси. Това решение е взето в навечерието на поредния конгрес на Китайската комунистическа партия, пише вестник „Гардиън“. Журналистите нямат право вече да провеждат собствени разследвания: като например за съмнителното качество на произведените в страната стоки и продукти.
Напоследък в Китай имаше няколко сериозни инцидента, които властите с всички сили се опитаха да потулят, коментира Нюз.ру. Сред тях са опасният вирус сред домашните животни, срутването на строящ се мост в провинция Хунан, при което загинаха над 40 души, а така също и скандалът с играчките, съдържащи опасни вещества. Само през последните дни тайфунът Сепат в Китай взе над 10 жертви, а още 60 души бяха ранени. Наводнени са пътища, разрушени са къщи, изкоренени са дървета.“

И каква стана тя. Китайското правителство почва да си отглеждат едно вегетиращо общество, орязано откъм интернет, свобода на мисълта и словото, а сега и изкуствено го заблуждават, че всичко му е наред. И един милиард народ не се ли усеща, че има нещо гнило в цялата работа. Например, че не е редно, може би не е морално. Ей такива мънички мисловни процесчета не им ли хрумват?? Може би са намерили начини и да зомбират нацията, че да не се вдига на простести и всички илюзорно да си живуркат като зеленчуци. Още един сценарии тип 1984г. на Оруел, но поне все още не се е стигнало до промяна на историята и вестниците спрямо актуалното правителство…или греша.

Известно време след като започна да излиза на български си го купувах. Дори ми беше интересно. Беше ново, различно и може би дори интригуващо. И така към година, година и нещо някъде редовно си го купувах. След това започна доста да ме дразни. Имах чувството, че чета всеки месец едни и същи глупотевини. И май си е точно така.

Пробутват ми някакви измислени стилове за дрехи, като лирично ми подхвърлят картинка на някоя холивудска звезда неглиже, която изглежда по същия начин – сякаш това ще ме убеди да нося очила по-големи от лицето ми и дамска чанта която потресаващо много прилича по размер и стил на раницата ми от гимназията.

Тези, които списват страниците (трудно ми е да ги нарека репортери и журналисти, защото ще си обидя попрището) се опитват да разнообразят иначе скучния си начин на писане вкарвайки разни лафове и осторумия, но по-скоро ме хвърлят в недоумение какво точно му е смешното на това изречение. (Нямам под ръка списание, инче щях да препиша някой друг бисер.)

Също така се опитват да ме убедят как трябва да съм 45кг с напикан дюшек, за да ми се налепят „сладурчетата в диското“ като свиня на блажен вестник, като съответно предлагат 199 начина да умра от глад и да се гътна от дехидратация докато точа лиги пред витрината на някоя сладкарница.

Най-противни са ми словесните диарии (трудно мога да ги нарека статия или материал), които пльокват клеймото ВСИЧКИ МЪЖЕ СА ГОВЕДА. Ами…не са. Много мъже са си супер готини, а и жените сякаш сме перфектни – как да позная, че лъже, маже, краде, миришат му чорапите и т.н. Дори си спомням, че в миг на умопомрачение правих някакъв безумен тест. Имаше един въпрос от рода на какво ще направи той ако на мен ми е лошо, а трябва да се вечеря. Всички варианти бяха в унисон с идеята какви прасета са мъжете, как ще ме зареже да яде сам навън, ще поръча нещо което няма да ми хареса или ще ме натири в кухнята с думите „Стига си се лигавила, нищо ти няма“. Хич не предположиха, че пича може да е готин и сам да запретне ръкавчета и да забърка някоя кулинарна глезотия.

И стигаме до my personal favourite – секс идеите.
Ох, откъде да почна.
Айде от позите – ами тия пози ще ме извинявате, ама едните не са нищо ново под слънцето, а останалите предполагат поставянето на заветното списание под възглавницата и следната картинка: “ Чакай мило, не така. Ох, тука друго пише, чакай да прочета. Значи първо ушите ти не гледат на североизток, а краката ти трябва да са под перфектен ъгъл с кокалчето на показалеца ми. Офффффф, за нищо не ставаш, трябваше с Гошо да тръгна, той поне може да прави секс.“

Скъпи дами, не се учете да живеете и обичате от списанията. Жалко е.