My Journal

Такова заглавие мярнах в 24 часа днес. Първото изречение на статията беше, че децата масово забравяли българският език и за да се предотврати това било нужно да се направят програми за изучаване и използване на езика ни зад граница.

ЗАЩО? питам се аз.

За какво им е на децата да помнят българския? Ако имат желание да се връщат и да живеят тук, ако там са само временно – да. Но иначе защо им е? Да ги затормозява и обърква допълнително ли? Като идат на училище и да говорят глупости омешвайки езиците? Жевеейки там имат страхотен шанс да научат един полезен език, такъв с който из целия свят може да се оправяш, а не родния ни, който си го говорим само тук. В чужда среда се учи много по-добре.

Преди време с една приятелка бяхме излезли на по коктейлче след работа – да разпуснем, да се видим. Разговорът ни тръгна точно в тази посока. Тогава аз й споделих, че ако се осъществи плана ми да се изнеса от България и разбира се имам дете зад граница няма да го уча на български. Тя се учуди, че е доста крайно решение, но разбра че всъщност е по-доброто. Не искам моето дете да иде в английско/немско и т.н. училище и там да не разбере нищо от уроците си, защото знае само български. Не искам да учи математика и писане през български. Ще му се говори само на чуждия език у дома. Пък и така ако мама и тате се карат, то няма да се плаши, защото няма да знае защо. ))

Защо им е на децата на емигрантите в Чикаго да помнят българския? Той няма да им отвори нито една врата към хубаво бъдеще.

Четейки за изпит по теория и практика на текста днес прочетох следното изречение в лекциите ми:

Според психолози, изучаващи поведенческите маниери при потреблението на стоки, хората не купуват самата стока/предмет. Тя купуват удовлетворението от това да я притежават и използват.

И замисляйки се над това твърдение разбрах колко вярно е то. Продават ни това и онова, емоционално или рационално, а всъщност ние купуваме марката и ефекта, начина по който това би променило живота и ежедневието ни.
Защо света е луднал по ipod плейърите? Музикален плейър като всички останали-пее, малко е, удобно е, кеф ти е по улиците. НО не съвсем. Култът създаден от Апъл прави притежателите му тълпа фанатизирани купувачи, които се борят да окичат дизайнчето на дрехите си, отколкото ги интересува практичните му качества.

Този принцип важи и за мобилните телефони на Нокиа. Тези джаджи са вече навсякъде и всички правят горе долу едно и също-камера, плейър,интернет и т.н. А нокиа се усетиха да завладеят пазарната ниша на мило наричаните от мен гъзета. Тези, за които най-важното е тутурутката ти да е модерна, шарена, изчанчена и дори да е непрактична-какво от това, нали е Нокиа. Това отново е култ-към марката, не към практичността й.
Когато излезе така омразната ми фешън серия на нокиа L’amour един път попаднах на нейна реклама.
И какво ми каза тази реклама – НИЩО. Емоционална реклама, която залага не на практичността, а на модата и дори позата.

Затова гореописаните продукти са по-скъпи от останалите. Не защото са по-добри, а защото ти продават чувство и усещане.

От всякъде ни заливат с идеи и съвети как да се усмихваме, да бъдем позитивни, колко полезно е това за нас и за останалите. Даже имаше изследване че дори и да се нахилиш насила пак се отключвали дози от хормона на щастието в мозъка ни, нищо че усмивката ти не мяза на такава, а по-скоро на изнасилена гримаса.

А колко е трудно да се усмихнеш днес… С триста мъки се изсулваш от леглото си рано сутрин окрилен от „бодрата“ перспектива за един „прекрасен“, ужасно горещ летен работен ден. Проникваш в някакви подходящи за екстремните софийски жеги дрехи и потегляш. Още има наченки на усмивка, слънчево е, леко хладно…

Следва почти безкрайното пътуване до работното място. Някой късметлии прекарват задръстването и пътя си в комфорта на колата си- климатиче, музичка, цигарка. Други – не съвсем. Увисваш на спирката на трамвая си като дежурен мокър парцал, благославяш поредното забавяне на транспорта и теглиш една тънка дълга по адрес на бутащите се страци и неопределимата (дано си остане така,не искам да знам първоизточника й) миризма в превозното средство. И усмивката почва да залязва гледайки още от 9 часа нервни, ядосани и намръщени хорица как се натъпкват в трамвая.

Добираш се до работата, пийваш кафенце, поздравяваш тълпа хора, които дори не знаеш как се казват и прилично си засядаш зад бюрото. Имаме наченки на усмивка – лошото мина, имаме климатик, кафе и дори лека музичка. Ще го бъде деня все пак.

Докато не отворих rss feed-овете си на новинарски сайтове и в порив за задоволяване на информационния си глад не прочетох десетки новини за убийства, катастрофи, атентати…Сега пак наново трябва да се убеждавам, че не е толкова зле положението.